Оригинален текст
Бабите по спирките с бастуните
Били са някога прекрасни бебета.
Моята раздърпана жилетка
Беше на витрина върху манекен.
Времето руши телата ни,
както новите ми мебели,
на балкона моите цветя,
времето руши и чувствата.
Но аз не искам пак да повярвам,
че ме обичаш по-малко от преди.
Но аз не искам пак да призная ,
че те обичам по-малко от преди.
И аз не искам ние с теб да сме отдавна.
Времето руши идеите,
после някой нагло ги краде.
Спомените са палачите,
подреждат жертвите си във един албум.
Защо тогава толкоз бързаме,
когато времето е все пред нас.
Безнадеждно ние го крадем и спира,
без дори да разберем.